ЧЕТИВО С ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Ранени птици

КРИСТИНА КРАСЕН

Авторката Кристина Красен, журналистка и редакторка вече не е между живите. Приятели и съмишленици поеха грижата и сладкото бреме да подредят и публикуват неиздадените ръкописи. Между тях беше и романът "Ранени птици", първият откъс от който е пред вас, читатели.

В центъра на повествованието на "Ранени птици" е съдбата и обикновеният ден, както и празниците на децата с недетски съдби и грижи през един запомнящ се период от живота им.

Предоставяме ви на откъси романа, като смятаме, че вие сте най-подходящите първи читатели на произведението на Кристина Красен.

От редакцията

1

"Но Исус, като повика младенците,

рече: оставете децата да дохождат

при Мене и не им пречете, защото

на такива е царството Божие."

(От Лука 18:16)

Градът беше малък, от тия, гдето хората се познават и всеки новодошъл веднага е обграждан от любопитството им. Но за новата стопанка на Ленуцината къща никой нищо не успя да разбере. Дори и майсторите, които бе наела да ремонтират покрива и да измажат стаите, не откопчиха нито дума за това откъде идва и дали е семейна. Румънката беше се преселила при дъщеря си в Русе и се говореше, че хубави пари е взела за тази съборетина.

Откъде си, бабо? попита Дражо, докато сваляше овехтелите тапети.

Тя беше прехвърлила шестдесетте, но не се смяташе за старица, още повече, че синът не бе женен и не беше я дарил с внучета, макар че идната пролет щеше да навърши тридесет години. Той се обръщаше към майка си по име. Така я наричаха и неговите приятели Ели, Еличка. Вероятно по тая причина тя не се чувстваше възрастна. Младежите споделяха с нея проблемите си, някои даже доверяваха интимни тайни. Държеше се като равна с тях, а и повечето приятелки бяха все по-млади от нея. Когато гостуваха, не се оплакваха от болести или от мизерните си пенсии, а си приказваха за други, по-полезни неща, които поддържаха духа млад и тя искрено се изненада, когато мазачът я нарече "бабо".

"Нима наистина имам такъв вид?!" помисли си и не му отговори.

По облеклото си личеше, че е била в голям град и че навярно е с престижна професия. Не приличаше на тукашните жени. Това подсети Георги, колегата на Дражо, че трябва по-културно да разговарят с нея.

Сама ли ще живеете, госпожо? усмихна се той.

Никой не е сам, ако усеща Господа в себе си стрелна го тя с тъмните си очи.

Георги се смути от острия поглед.

Ние тук сме все атеисти каза той. Свещеникът ни пиеше и на младите булки не прощаваше, затова...

Бог е навсякъде рече тя, не е нужно да го търсите само в църквата. Той е и във вас, и в мен и в онова малко същество, което обикаля наоколо...

Жената посочи към кученцето, застанало отсреща до фурната на Жельо и очакващо някой да се смили и да му осигури обяда.

"Тая май е мръднала помисли си Георги, Бог бил и в мен, и в помиярчето! Ама, че глупост! Сигурно е превъртяла!"

Надвечер мъжете се отбиха да изпият по халба бира в барчето на Гената и Георги им разказа за "философията" на непознатата, като доста я поукраси, за да предизвика смях. Мълвата тръгна от уста на уста.

Николина, чийто двор граничеше с нейния, се опита да я заговори. Попита я защо е избрала да се засели в техния град.

Божа работа отвърна тя може да съм нужна някому!

"Значи Георги е прав каза си Николина, не е съвсем в ред, горката!"

Слухът, че е психичноболна, стана причина хората да я отбягват и никой да не иска да си има вземане-даване с нея. Майсторите бързаха да завършат ремонта и крадешком я наблюдаваха.

По същото време, преди още да са затихнали коментарите за "смахнатата", се разчу, че старата казарма, която наскоро бе опразнена поради съкращения във войската, ще бъде превърната във възпитателно училище интернат.

Жителите на градчето настръхнаха. Не стига, дето се домъкна някаква ненормална, ами сега и крадци ще кръстосват из улиците и ще карат хората да се стряскат насън...

Няколко смелчаци се опитаха да протестират пред кметството, но им обясниха, че това е правителствено решение и никой не е в състояние да го отмени. И ето два автобуса докараха "престъпниците", които доста шумно се настаниха в бившата казарма. По местното радио обявиха, че търсят жени за работа в кухнята и в пералнята и мъже -педагози. Въпреки голямата безработица, малцина се отзоваха трима съкратени учители, които едва издържаха семействата си със социалните помощи. Готвачки не се намериха, перачки също.

Отначало възпитателите разпределяха порциите суха храна евтини кренвирши, в които преобладаваше соята за сметка на месото, сирене, маслини... Момчетата се редяха на дълга опашка пред прозорчето, през което им подаваха чиниите и парчета хляб, крещяха, боричкаха се, подхвърляха нецензурни реплики и се налагаше да ги "вразумяват" по не съвсем цивилизован начин.

Директорът вече бе сериозно загрижен как ще попълни вакантните места, когато в кабинета му влезе възрастна жена с доста интелигентен вид и се представи.

Казвам се Елисавета Медникова. Разбрах, че имате нужда от кухненски персонал...

В момента в стаята беше и един от местните педагози, който направи знак на шефа си да излязат в коридора.

Почакайте ме любезно се усмихна той заповядайте, седнете, веднага ще се върна!

Последва възпитателя, притвори вратата и го погледна въпросително.

Тази не е с ума си обясни му той. Отскоро е в нашия

град и никой не знае откъде е и защо е дошла, но е куку.

Добре, че ме предупреди каза директорът. Не ми прилича на такава, но щом твърдиш...

Той се настани отново зад бюрото си и внимателно се вгледа в нея.

Пенсионерка ли сте?

Това не е от значение, преценила съм силите и възможностите си. А и вие нямате избор.

Ами-и смънка той, вярно е, но в кухнята трябва да работят здрави хора...

"Не ми стига, дето се главоболя с тия бандитчета, ами и с ненормална готвачка да се разправям" помисли си с досада.

Не съм психично болна погледна го тя в упор и той се сепна. Предполагам, че затова господинът ви повика навън, за да ви уведоми. Имам медицинско свидетелство...

Аз... не съм казал такова нещо... смутолеви директорът объркан. Въпросът е, че е невъзможно да се справите сама, а кандидатки за...

Жените се страхуват прекъсна го тя.

От престъпници ли? учуди се той. Смятах, че по този начин протестират срещу настаняването ни тук...

Те не са престъпници, а деца, лишени от любов рече укорно тя.

Като постоите два-три дни край тях, тогава ще се произнесете какви са подсмихна се той.

Не съм дошла да ви уча как се възпитават проблемни деца, както сега ги наричат, но във всички случаи насилието ражда насилие и неподчинение!

Ще ви назнача погледна я предизвикателно директорът а след седмица ще си поговорим пак на същата тема! И наистина си помислете как ще успеете да приготвяте закуска, обяд и вечеря за петдесетина гърла!

Момчетата ще ми помагат, а после ще се намери още една готвачка каза уверено тя.

Не разчитайте на тия калпазани, те са неуправляеми!

Нужно ми е само името на най-буйния, на когото се подчиняват.

На тартора ли? Славомир, по прякор Салцата, софиянче, ограбил доста коли, опитвал и дрога, тренирал бокс... погледна я той присмехулно. Подайте си документите, - медицинско свидетелство, удостоверение за съдимост...

Подготвила съм ги тя извади от чантата си голям плик.

Но... как?! Ами ако ви откажа?

Едва ли уверено отвърна жената. Идвам от друг град и затова предварително си осигурих всичко необходимо, а молбата написах днес.

Предвидлива сте опита се да се усмихне той. Скоро ли бяхте на преглед?

Интересуваше го най-вече психичното състояние. За негова изненада, заключението на лекарите беше, че е здрава. Е, какво пък, ще я назначи, а ако не се получи...

Не се безпокойте! засмя се тя. Искате да ми кажете, че от утре започвам работа, нали?

Да, да стъписа се директорът, стори му се, че пак е доловила мисълта му.

* * *

Градчето живна, въпреки недоволството и опасенията на някои негови жители. По улицата край бившата казарма на групички се заразхождаха момичета, гледаха към двора и звънко се смееха, за да привлекат вниманието на момчетата, които играеха футбол или почистваха край сградата. Появата на малките "госпожици" се посрещаше с подсвирквания и закачливи подмятания, придружени с не съвсем прилични жестове и предложения, които правеха смеха им още по-изразителен. Понякога веднъж седмично пускаха "по-надеждните" в градски отпуск за няколко часа и те плъзваха по единствената главна улица, на която се намираха магазините, административните сгради, барчетата и двете дискотеки. Всяко тяхно появяване изправяше търговците на нокти постоянно надничаха през прозорците, за да наглеждат колите си, някои предвидливо обръщаха табелите с надпис "Затворено", а барманите и сервитьорките в кафетариите заставаха нащрек. Често се стигаше до побоища между местните младежи и пришълците /предизвикани почти винаги от кореняците/, които отваряха работа на малцината полицаи. Преди си живееха спокойно и обикновено изкарваха дежурствата си на чаша кафе, но напоследък се налагаше и палките да изпълняват предназначението си.

Възпитателите и охранителите най-трудно се справяха със Славомир Салцата. Не беше от най-едрите, но набитото му тяло и властният поглед издаваха силна натура. Като малък често ядеше бой от по-големите ученици, които тършуваха в чантата му за пари и щом намереха закуската, която баба му бе приготвила (неизменните две филии, намазани със салца и захлупени една с друга), подигравателно я хвърляха на помиярите и се хилеха до припадък. Те му измислиха и прякора. Славомир се прибираше в класната стая с насълзени очи и свити от яд и безпомощност юмруци. За да може да се справя с насилниците, тайно от всички започна усърдно да тренира бокс. Много скоро при опит на нахален дългун да издърпа чантата му, насърчаван от кикота на приятелите си, той му нанесе светкавичен удар и го повали на земята с разбит нос. Преди още "нападателят" да се окопити, Славомир го зарита с дива ярост, обладан от желание за мъст заради безбройните унижения, на които бе подлаган. Придружаващите го, вместо да се притекат на помощ, се разбягаха и ако не беше се намесил минаващият наблизо полицай, схватката щеше да завърши доста зле. От този момент никой повече не го закачи, но продължиха да го наричат Салца. Той самият беше доволен защото по телевизията, щом заговореха за някой бандит, винаги се оказваше, че има прякор. А Славомир предпочиташе да го смятат за "мутра" и да се страхуват от него, отколкото да яде бой и да остава без закуска.

Силата на юмрука му бяха опитали и мнозина от възпитаниците на Дома и накрая негласно го признаха за водач. Думата на Салцата беше закон и който не се подчиняваше, си отнасяше последиците преждевременно изваден зъб или насинено око. Възпитателите и охранителите, които пердашеха всички според случая, на него не смееха да посегнат. Наслаждавайки се на силата си, той придоби наперена походка и нахално изражение. Наоколо му винаги се навъртаха няколко хлапета, които го гледаха с възхита, готови да му угодят.

Когато му "докладваха", че са назначили някаква луда старица за готвачка, той реши да я проучи и предварително да вземе страха, за да си осигури по-големи порции кльопачка. Приближи тихо до прозорчето на кухнята и надникна. Физиономията му се стори доста интелигентна и нормална. Тя го забеляза и за негова изненада, вместо да му се развика, опитвайки се да го изгони, му се усмихна.

Гладен ли си?

След такава имитация на закуска... отвърна той. Какво готвиш? Приятно мирише...

Постничко рече тя. Май нямат намерение да ви угояват, порционът е малък, сякаш бебета ще хранят! Младежи като теб могат ли да изкарат с градинарска чорба и картофена яхнийка!

Салцата не очакваше подобна реакция и първоначалното му желание съвсем се изпари.

Има ли някой в коридора? попита тя.

Не озърна се той.

Я ела кимна му и отключи вратата на кухнята. Седни там, до шкафа, да не те видят.

Подаде му купичка мляко с ориз, обилно поръсено с канела.

Изяж го, аз не съм по сладките десерти. Чак след час ще е обядът, ще ти премалее. Какво правите днес?

Копаем градината отговори той, докато гълташе лакомо.

Защо си тук? погледна го тя, избърса ръцете си и седна на табуретката срещу него. Свястен ми се виждаш.

Както винаги, искаше да излъже, но изведнъж му заприлича на баба му. Единствено нея беше обичал. Ако бе жива, със сигурност сега нямаше да е в тая вмирисана казарма. Истината сама се изплъзна.

Крадях касетофони от колите призна си той.

Налагаше ли се?

Трябваха ми мангизи...

На кого ли не трябват! каза тя, но думите прозвучаха по-скоро като констатация, а не като укор. Нямаш ли родители?

Дъртият е в пандиза, а...

Той замълча. Досрамя го да доизрече, че майка му е проститутка и, когато ги мъкне вкъщи, го изгонва на улицата, за да не пречи. Затова той се пресели при баба си.

Елисавета разбра и реши да му спести неудобството.

Защо ти викат Салца?

Откъде знаеш? сепна се изненадан той.

Нали имам очи и уши!

В училище си носех сандвичи със салца за закуска. Баба ми вземаше малка пенсия...

Ти май си я обичал много!

Да не си ясновидка? усмихна се Салцата.

Умея да чета по лицата на хората.

И какво прочете по моето?

Че сърцето ти е добро, макар че постъпките ти са лоши. Вчера защо разби носа на Тошко?

И това ли знаеш? вдигна вежди той от учудване.

Елисавета се подсмихна хитро и не отговори. Беше чула дежурния възпитател да докладва на директора.

Е попита тя, какво ще кажеш за свое оправдание?

Защо ударих Смърфа ли? Да се научи кой командва тук и че на Салцата никой не бива да му възразява!

На Тошко Смърфа ли му викате?

Да. Келешче! Той ще ми се репчи!

Значи да внимавам, не си поплюваш!

Аз на жени не посягам рече Славомир. Само слабаците бият жените и гаджетата си...

Аха, иначе си кавалер! Това е добре. И аз съм на същото мнение, че слабите и страхливите мъже си служат с насилие.

Тя стана и приближи до печката.

Ще ми помогнеш ли да преместим супата? Вече е готова.

Момчето скочи пъргаво.

Пази се, аз сам...

Чакай, хвани с тези кърпи, ще си опариш ръцете!

Той надигна с лекота казана и го сложи на циментения плот.

За теб е тежък, как се справяш сама? Защо не ти назначат

помощничка?

Никой не иска да идва, боят се...

От нас ли?

И от мен. Смятат, че съм ненормална.

Кой го измисли?

Хората в градчето...

Остави ги тия скапаняци! Селяндури, знаят единствено да клюкарят!

Не ги обиждай, те не са виновни! рече тя. Не е хубаво да съдиш другите!

А кой е виновен, ти ли?

Аз замисли се Елисавета. Не съм си научила урока...

С всеки не бива да откровеничиш, трябва да се внимава! Свещеникът им бил пияница и женкар, а аз взех, че им заговорих за Бога... Присмяха ми се и с право...

Славомир помълча, после внезапно попита:

Наистина ли има Бог?

Ти как смяташ, кой ни е създал?

Ами-и... Някаква сила... Висш разум...

Да... Как ще го наречеш, няма значение. Разум, Вселена, Природа, Бог... Името не е важно! Важното е да го почиташ и обичаш!

Как можеш да обичаш нещо, което не виждаш? продължи с въпросите си момчето.

Виждаш ли слънцето?

Да.

А звездите?

Разбира се!

А дърветата, врабците, накацали по клоните, ей онова гладно коте, което чака до прозореца да му подхвърля хлебец или мен?

Какво искаш да кажеш? учуди се той.

Че навсякъде е Бог, във всичко, сътворено от Него.

И в мен ли? недоверчиво я изгледа Салцата.

И в теб, и в останалите момчета...

Той се замисли.

Май и ти ще ме сметнеш за побъркана! засмя се Елисавета.

А-а, не, не смути се Славомир.

Не желаеше да я обиди, но отначало не повярва на думите . После се сети, че когато някой засегнеше баба му, тя често употребяваше израза: "Господ е навсякъде, вижда всичко и раздава правосъдие!". Тогава не обръщаше внимание на приказките.

Откъде знаеш тия работи?

От книгите, младежо, от книгите, писани от умни хора.

Не обичам да чета призна си той, предпочитам филмите.

Човек идва на земята да се учи, а не само за удоволствие... Хайде да отместим и картофките!

Той скочи, взе двете кърпи и вдигна тавата с яхнията.

Да имах един такъв помощник като теб! рече Елисавета.

През прозорчето надникна дежурният възпитател и забеляза момчето.

Ти какво търсиш тук, бе? Защо притесняваш жената? Другите копаят, а той... Наказание ли си просиш?

Аз го повиках каза готвачката, трябваше някой да ми помогне да свалим казана от огъня.

Нужен ли ти е още? попита по-кротко възпитателят.

Да погледна го тя с острия си поглед, пред който хората обикновено свеждаха очи. Без него не можете ли?

Добре съгласи се той, но сетне го прати в градината. Ще ядат, след като я прекопаят!

Гладна мечка хоро не играе каза Елисавета. По-хубаво децата да се нахранят, докато яденето е топло!

Той не посмя да възрази и смънка оправдателно:

Каквото нареди директорът.

Предай му това, което ти казах! строго го изгледа тя.

Да, да рече възпитателят и замина.

Славомир Салцата се подсмихна от удоволствие.

Ама и теб си те бива! Защо го излъга?

Никого не съм лъгала каза тя не е ли вярно, че ми помогна?

Да, но ти не си ме повикала...

Напротив, аз те помолих да дойдеш, но с мисълта си.

Как така? недоверчиво вдигна вежди той.

Лесно е, но се иска да владееш мисловната си енергия.

Тя пак седна срещу него.

Ще ме научиш ли? заинтригува се Салцата.

За да те науча, трябва първо да промениш привичките си, начина на мислене, да се откажеш от лошите постъпки... Защото ако придобитите умения не се използват за добри цели, наказанието от невидимия свят е голямо...

Ти май ме пързаляш!

Елисавета замълча и той сметна, че я обиди.

Хубаво де, а можеш ли да повикаш директора?

Изпробваш способностите ми ли? изправи се тя.

Просто... да се уверя...

Тя се загледа към вратата, знаеше, че възпитателят вече е докладвал и се надяваше Спировски да дойде. След миг каза:

Идва.

Наистина по коридора се чуха стъпки. Тя отвори и в кухнята влезе директорът.

Предложили сте сега да ги доведем на обяд ли?

По-разумно е да се спазват часовете за хранене. Градината ще почака!

Права сте. Ще се разпоредя съгласи се той и кимна към Салцата. Него ли си избрахте за помощник?

За днес каза тя. Предпочитам да се редуват. Всеки да понаучи нещо.

Гледам, справяте се сама, не бях прав, като се усъмних в силите ви. Все пак ще е нужна още една жена.

Ще се намери рече уверено Елисавета. Мисля си да потърсим дарители. Това, което отпуска държавата...

Да, знам, че е недостатъчно прекъсна я директорът но богатите трудно дават пари. Бедните са по-склонни да помогнат...

Ще поразузная кой би могъл да развърже кесията си и пак ще поговорим.

Тя се обърна към Славомир.

Е, помощнико, хайде! Аз ще сипвам, а ти ще сервираш. Да избегнем блъсканицата на опашките пред гишето и да не ми надуват главата...

Готово! скочи момчето, взе подноса, излезе в коридора и зачака пред прозорчето, за да поеме пълните чинии.

Когато се отдалечи към столовата, директорът се засмя.

Как го укротихте? Той ни създава най-много проблеми. Обявили са го за тартор и даже и по-големите го слушат.

С блага приказка всичко се постига отвърна тя. Няма лоши хора, а сбъркан живот от липса на любов.

Май вие повече работа ще свършите, отколкото възпитателите.

Посъветвайте Узунов да смени тона си. Така нищо няма да постигне. Само ще го намразят и ще започнат да му правят напук.

Защо, крещи ли им? попита директорът.

Елисавета не отговори, защото Славомир приближи и отново започна да подрежда купичките с градинарска чорба върху таблата.

Внимавай да не ги разлееш рече тя по-бавничко, има време! Ето, вземи вилиците и лъжиците. Сложи и по една салфетка на всеки. Знаеш ли как се сервира?

Веднъж ходих на ресторант ухили се той. Ти май си решила да превърнеш столовата в заведение с пет звезди!

Да се учите на красота отговори с усмивка тя. Ще пробваме и още нещо. Донесла съм моя касетофон и няколко подходящи касети. Като насядат, ще пуснеш музика, да видим дали пак ще крещят, докато се хранят. Но не позволявай на никого да го пипа, защото ще му видят сметката!

О'кей, лелче, супер си!

Директорът ги наблюдаваше с любопитство. Сега си обясни за що хората в градчето я смятаха за куку. Тя не приличаше на тях.

Обадете ми се, ако ви потрябва нещо или някой ви притеснява кимна той и ги остави да си гледат работата.

Защо не ме избра за постоянен помощник и сервитьор? каза със съжаление Славомир, когато останаха сами. Не си ли доволна от мен?

Напротив, нямам думи! погледна го тя.

В очите той съзря топлота и нежност, нещо, което не беше виждал през своя петнадесетгодишен живот у никого, освен у баба си.

Щях да върша всичко с кеф! прибави разочарован.

И аз щях да съм спокойна с помагач като теб, но ти си нужен и на другите. Всяко такова общество си има водач. Според мен, едва ли ще се намери по-добър лидер от теб! Ако поискаш, би могъл да ги вкараш в пътя...

Първо, аз самият все още се лутам без посоки и второ...

Той замълча.

Второ какво? попита Елисавета.

Нужен ми е приятел, който да ме тегли напред, а не надолу.

Имаш го! рече тя и му подаде ръка.

Салцата се усмихна и пое здравата десница с изпъкнали вени.

В коридора се чуха гласовете на децата, които идваха на обяд.

Бързо тупна го по рамото Елисавета отивай при касетофона и гледай да ги умириш!

След малко чу строгия му, заповядващ глас.

Тихо! Ей, мърльо, не си ли опитвал юмрука на Салцата?

Настъпи тишина.

Какво става тук? надникна дежурният възпитател.

Нищо, учим се да се храним културно отвърна Славомир и пусна касетофона.

Спри тая музика и сядай на мястото си! извика Узунов.

Изпълнявам нареждане отговори хладнокръвно момчето.

Тук аз нареждам! ядосан каза възпитателят. Искаш да те лиша от обяд ли?

Добре съгласи се той. Тогава ще кажа на директора, че не зачитате заповедите му!

Ще видим тая работа! рече по-кротко Узунов и излезе.

Последваха го подсвирквания, викове и псувни.

Млъкнете! кресна им Славомир. Ако дойде шефът, да не се обажда никой, ясно!

Елисавета се усмихна доволна. От столовата до кухнята идваха само звуците на музиката и подрънкванията на лъжиците и чиниите.

Който се е нахранил, да излезе безшумно на двора, за да не пречи на останалите! с повелителен тон нареди тарторът.

До вратата отново се спря Узунов, погледна момчетата, които се правеха, че не го забелязват, вдигна учуден рамене и отиде при Елисавета. Тя бе седнала да си почине.

Какво им става днес! каза той. Как така са се укротили?

Доброто се постига с добро рече Елисавета. Посмекчете тона си, опитайте се да ги разберете, да ги обикнете... И те са чеда Божии, но са загубили вярната посока...

* * *

Елисавета свали бялата престилка и бонето, наплиска лицето си на чешмата, за да се освежи, среса се и се приготви да си тръгва. На прозорчето се почука. Беше едно от децата.

Лельо, директорът те вика.

Как се казваш? попита тя.

Тошко.

Защо те наричат Смърфа?

Защото съм дребен. Ти откъде знаеш?

Тя не му отговори, вместо това извади от джоба си увит в станиол бонбон и му го подаде.

Вземи. Трябва да ти давам по-големи порции, че да пораснеш. На колко години си?

На дванайсет отвърна момчето, докато дъвчеше омекналия от топлината шоколадов бонбон.

Защо си тук? продължи да го разпитва Елисавета.

Биехме по-малките и им крадяхме парите...

А сега теб те бият. Виждаш ли какво се получава? Каквото правиш на другите, двойно ти се връща! Ако си груб с по-слабите, ще се намерят по-силни, които пък ще пердашат теб. Така ли е?

Май че е тъй...

А защо не пробваш нещо обратно?

Какво? погледна я недоумяващ Тошко.

Например, да обичаш и да помагаш.

Ами ако пак ям бой?

Никой няма да те докосне, защото всички, на които си сторил добро, ще те защитят, ще те пазят. Опитай!

Момчето се замисли и тръгна редом до нея, като от време на време я поглеждаше. Преди да хукне навън, попита:

А на теб мога ли да помагам?

Когато ти дойде редът да дежуриш в кухнята погали го

тя по главата и добави. Хайде, бягай и помни какво те посъветвах!

Ще пробвам ухили се Тошко и затича към двора.

Директорът я чакаше в кабинета си.

Заповядайте, седнете предложи той стол. Как мина днес експериментът?

Неочаквано добър резултат каза тя. Узунов без малко да го провали. Вярно, че се намираме в бивша казарма, но с децата по военному няма да се получи нищо.

И аз се уверих, че вашият метод е за предпочитане. Говорих с Узунов, разбрахме се. Сега ще събера целия персонал и ще сменим тактиката. Имате ли нужда от нещо?

Оставете ми Славомир и за вечерята, а утре ми изберете за помощник пак някой от най-лудите глави.

С какво ще ни гощавате довечера?

Яйца по панагюрски. Подквасих млякото, за да излезе по-евтино. Хубаво, че градът е донякъде селски, та хората гледат животни. Пратих домакина при моя съсед да купи яйца. На изгодна цена ги дава.

А за спонсор хрумна ли ви ня...

Този същият прекъсна го неволно тя. Дико се казва. Има голяма ферма и земя е наел под аренда. Ако се съгласи няколко от по-големите момчета да му помагат в най-натоварените дни, а той да осигурява месо... Поприказвайте с него, аз все едно, че не знам. Ако и той ме смята за побъркана, ще разваля работата...

Обиждате ли се, че разпространяват такава мълва за вас?

Не-е, чуждото мнение не ме засяга. Ще ми е криво само, ако не успеем да помогнем на тия младежи да се превърнат в достойни личности.

Тя стана да си върви и изведнъж се спря.

Сетих се още нещо. Проверете кой какви дарби има. Изкуството най-лесно възпитава. Може някои да се окажат музикални, други да умеят да рисуват или да пишат стихове... Направете клубове по интереси, дайте им любими занимания, за да не мислят за щуротии...

Да, умно предложение! рече директорът. Да си призная никога не съм работил с трудни деца и отначало изобщо не желаех да идвам, но дъщеря ми още учи, студентка е, а това става с много пари. Заради нея се съгласих.

Вашата професия е една от най-благородните каза Елисавета. На тези момчета им липсва любов. Щом родителите не са успели, ние трябва да им я дадем. Само тя ще ги спаси от злото и ще ги вкара в правия път!

"Колко мъдрост има в някои възрастни, а не сме свикнали да я използваме помисли си директорът, когато тя си отиде. Странна жена! Защо се е заселила в такова провинциално градче, след като е родена и е живяла във Варна, няма ли близки?..."

Неудобно му беше да я попита, а и тя нищо не говореше за себе си. Дори не се оплака, че е трудно за сам човек в кухнята. И по двама дежурни да праща, все пак деца са... И как ще ползва почивни дни, отпуск, след като няма заместничка? Откъде да я намери?

* * *

Ако някоя от местните жени влезеше в дома на Елисавета, после дълго щеше да има какво да разправя на съседките си. Подредбата беше необичайна: матрак с къси крачета, покрит с одеяло, тук-таме върху балатума китайски рогозки от оризови стебла; покрай стената примитивна библиотека от дъски, подпрени върху тухли четворки, отрупана с книги. И гардеробът беше саморъчно изделие рамка от дървени летви, облечени със същия плат, от който бяха и завесите на прозорците, по средата с цип от горе до долу. Имаше още кръгла маса, която явно служеше и за бюро, защото в единия край бяха струпани бележници, химикалки в керамична чаша, разтворено томче и очила. Столовете бяха само два. Всичките тия мебели подсказваха, че се е настанила временно в жилището.

Кухнята беше добре обзаведена готварска печка, хладилник, шкаф за посудата, ъглово канапе... Другите стаи бяха съвсем празни.

За разлика от повечето свои връстнички, Елисавета бе запазила стройната си фигура и умението да се облича с вкус. Дори и вкъщи никога не ходеше с раздърпани, мръсни рокли или разрошена коса. Предпочиташе спортните дрехи и смяташе, че памучният екип е по-удобен от дългите пеньоари.

Тя се разположи на леглото, за да опъне уморените си крака и запрелиства страниците. Откакто се пенсионира (преждевременно, на петдесет и две, поради съкращения), вече десет години непрестанно учеше. Беше на мнение, че в училище и университета не преподават най-важното законите на природата и здравословния начин на живот. В никой учебник не пишеше, например, колко важна роля играе мисълта. Оказва се, че човек сам твори бъдещето си. Лошите мисли, завистта, критикарството винаги водят до болести и страдания. И обратно, ако мислиш с любов за другите, ако прощаваш, животът ти ще се подрежда по най-добрия начин. Това тя откри в книгите на Учителя Петър Дънов и тъй като не беше свикнала сляпо да се доверява на прочетеното, поразлисти доста томчета. Същото твърдяха и много източни, европейски и американски автори. Започна да обръща внимание на всичко, да анализира преживяното и да контролира всяка своя постъпка. Един ден внезапно осъзна, че е насочвана от невидим Учител, който помага да открива житейските истини, да промени мирогледа си, да осъзнае своята същност. Тя свикна мислено да му задава въпроси и получаваше точни отговори. Той именно я насочи и към провинциалното градче и без излишно колебание Елисавета изтегли спестяванията си, уведоми сина си, че ще по живее малко в равнината, купи къщата и се настани в очакване какво ще се случи. Скоро след нейното заселване дойдоха децата и тя разбра защо е била доведена тук. Трябваше им помощ, а беше невъзможно да я получат от своите възпитатели и охранители, защото те самите се нуждаеха от духовно проглеждане.

След като прочете двадесетина страници и същевременно си почина, надвечер Елисавета отново тръгна към бившата казарма. Този път момчетата не я посрещнаха с викове и неприлични думи. Спряха да ритат топката и я изчакаха да мине, а Тошко я поздрави и попита:

Какво ще ни сготвиш?

Изненада усмихна се тя и го погали по главата. Потърси Салцата и му кажи да дойде веднага при мен!

Детето хукна към задния двор. Тъкмо прибираше косата си в бонето, и Славомир пристигна.

На вашите заповеди, мадам! изпъна снага той и козирува.

Елисавета го посрещна усмихната. Беше взела резервна бяла престилка от домакина и му я подаде.

Хайде, докторе, облечи я!

Няма ли да съм сервитьор? погледна я той.

Първо ще си помощник-готвач, а който приготвя храната, трябва да е с чисти дрехи.

И с чисти ръце добави Славомир и отиде да се измие.

Ето че започна да научаваш правилата похвали го тя. Налей с оная кофичка вода в тавата.

Докато даваше нареждания, Елисавета извади яйцата и млякото от хладилника.

Втората задача е да обелиш чесън и да го счукаш. Ей там е, на шкафа.

Момчето пъргаво изпълняваше всичко и явно това му доставяше удоволствие.

Шефке, одобряваш ли работата ми? показа купата, пълна с бели скилидки.

Екстра! Много си чевръст! Сега вземи хаванчето и си изкарай яда и силата на него вместо на нечий нос рече тя.

Славомир се обърна към нея, за да разбере дали се шегува, или говори сериозно. Лека усмивка потрепваше на устните .

Той се разсмя на глас.

Ако си любознателен, ще научиш полезни неща и в кухнята. Някой ден може да ти потрябват. Човек не знае как ще се извърти животът му.

Ти готвачка ли си била?

Не.

А каква?

Сменях разни професии отвърна уклончиво тя.

Не знам как се казваш и как да ти викам, госпожо или лельо...

Елисавета. Синът ми се обръща по име към мен, приятелите му също.

Син ли имаш? Колко е голям?

На години е два пъти колкото теб и живее сам.

Няма ли си гадже?

Не знам, не съм го питала засмя се тя.

Може ли да те наричам леля Ели?

Както ти харесва...

Славомир помълча, замислен за нещо, после внезапно изрече:

Защо се държиш така с мен? Признах ти каква е причината да съм тук...

Как се държа? учуди се тя.

Ами-и... любезно...

Че какво лошо си ми сторил? Напротив, даже ми помагаш и съм ти много благодарна! Освен това, нали се споразумяхме да бъдем приятели!

Досега никой не ми е говорил като теб, все ми крещят, сякаш съм им изял хляба! Като сме окошарени, да не сме убийци! Щом чуя да ми кряскат, кръвта ми кипва и почвам да правя напук... Защо не ме вземеш за постоянен помощник? Ще си работим весело, ще изпълнявам всичките ти заповеди...

Искам да опозная и другите момчета отвърна Елисавета. Сигурно и сред тях ще открия добри като теб.

Намират се, но някои са скапаняци, мамини синчета! Не си знаят мангизите, а тръгнали да крадат, за да приличат на мъж кари! Или пък се друсат...

Какво? погледна го тя, неразбрала смисъла на израза.

Пушат трева, смъркат...

Май и ти си опитвал такова геройство?

Той сведе глава засрамен.

Тия моменти останаха в миналото.

Напълно ли се отказа? Чувала съм, че става трудно.

Ако не си започнал да се боцкаш и ако имаш воля, можеш да спреш сам рече той. Видях едно копеле, така се беше докарало, че ме отврати... Жалка отрепка! Казах си: Салца, искаш ли да станеш смърдящ боклук като тоя? И край! Аз щом реша нещо...

А защо не решиш да не използваш юмруците си за чупене на носове? засмя се пак Елисавета.

Не мога да търпя да ми се подиграват или да се правят на натоварени!

Какви по-точно?

Ами-и... такива, дето важничат. Нищо не струват, а се държат като...

Аха, ясно рече тя. А защо ти се подиграват?

Е отново сведе очи той, мъжки работи...

Значи, мъжки работи казваш погледна го тя, едва сдържайки усмивката си. Ти чувал ли си за Питагор?

Да, дето измислил някаква теорема...

Същият тоя Питагор създал школа, в която, щом дойдел желаещ да се учи, цяла година му се подигравали, обиждали го и ако издържал на всички подигравки и обиди, чак тогава го приемал за свой ученик.

Защо?!

Законът е такъв: щом се обиждаш, означава, че и ти си обидил някого.

Славомир се замисли.

Силният, разумният винаги отстъпва продължи Елисавета.

Само слабият се засяга и използва насилието. Струва ми се, че не си слабак, щом сам си се отказал от дрогата.

Досега си мислех, че силата е в юмруците със сериозно изражение на лицето рече той, а излиза съвсем друго.

Ето ти тема за размисъл каза тя. Пробвай с блага дума и търпимост, а през следващото дежурство пак ще си поприказваме.

Не може ли по-рано сбърчи чело той. Докато ми дойде редът, ще минат близо два месеца...

Добре съгласи се Елисавета, обаждай ми се винаги, когато пожелаеш.

Стана нещо обичайно директорът да я търси за съвет. Обикновено я викаше при себе си, защото в кухнята винаги имаше по един или двама помощници. Този път обаче Елисавета искрено се учуди от внезапното му предложение.

От документите ти разбрах, че си с висше образование. Мисля си, че щом местните жени не са съгласни, бихме могли да потърсим две готвачки от близките села. Ще им осигурим транспорт. А теб да те преназнача за заместник-директор, вместо да те привиквам всеки ден при мен. Нищо, че си пенсионерка, нуждая се тъкмо от такъв човек като теб...

Ласкаеш ме усмихна се Елисавета, вече бяха преминали на "ти", но не ми се ще да напускам работата в кухнята. И друг път съм ти цитирала Петър Дънов, ако ти додея, подсети ме. Той казва, че е много важно онзи, който приготвя храна и меси хляб, да бъде здрав и позитивно настроен човек, че е хубаво жената да пее, когато готви, за да бъде яденето вкусно, да се внесе в него Божествен елемент и че той се предава на всички, които консумират такова ястие. А и по-лесно опознавам децата, докато ми помагат, виждам при кого на какво трябва да се наблегне. Нали целта е не да бъдат наказани като в затвор, а да се поправят, да заживеят нормално, почтено!

Да-а въздъхна със съжаление директорът. Жалко, но си права! Не бях чувал, че това, което ядем, се отразява и на духа... Колкото до факта, че цитираш често съветите на Дънов, не се притеснявай. Интересно ми е, винаги научавам по нещо и ме караш после да размишлявам. Би ли ми дала да прочета някоя негова книга?

С удоволствие оживи се тя. Не смеех да ти предложа, защото никой не бива да бъде насилван, редно е сам да стигне до желанието да научи нещо повече за се бе си и за живота.

Мъдра жена си! усмихна се той. Благодаря на Бога, че те срещнах и че не повярвах на слуховете, иначе работата ми тук щеше да бъде тежка, щях да се чувствам като на заточение и едва ли бих издържал...

Директорът Димитър Спировски беше роден в София и там бе преминал петдесет и осем годишният му живот. Когато след съкращенията му предложиха срещу добро възнаграждение да отиде за известно време в провинцията и да оглави изправителния дом, той доста се колеба. Дъщеря му Наталия, която единствена му бе останала, след като съпругата му и синът му загинаха при автомобилна катастрофа, мечтаеше да стане актриса в куклен театър. Тая нейна мечта беше прераснала в истинска страст и беше на път да се осъществи. Заради нея той бе готов на всичко. С мъка се раздели със столицата и с момичето си и пое към далечното добруджанско градче. Въпреки солидния си педагогически стаж, никога не беше работил с трудни деца и отначало ги смяташе за непоправими бандитчета, с които трябва да се държи строго и да ги възпитава едва ли не с камшик. Поведението им беше отвратително бяха нахални, не се подчиняваха на заповедите на възпитателите, биеха се, а някои, въпреки бдителната охрана, намираха начини да се снабдяват с дрога и се стараеха да "зарибят" по-малките, учеха ги да пушат "веселушки", предаваха им опита си по отваряне на коли и изключване на алармени системи... Съществуваше опасност вместо да се очовечат, Домът да се превърне в училище за изпечени престъпници.

Едва след всекидневните си общувания с Елисавета той осъзна какво грозеше не само децата, но и неговия авторитет като дългогодишен учител. Тя му помогна да разбере, че истинското възпитание е възможно не като казваш на детето какво не бива да прави, а като го посъветваш какво трябва да прави; да си служиш с положителни методи, не с отрицателни. Беше благодарен на Бога, че му я прати в най-трудния за него момент, когато почти бе готов да се откаже и да потегли обратно за столицата. Той самият имаше какво да научи от нея, въпреки че професиите, които бе упражнявала, нямаха нищо общо с педагогиката. Тя се отнасяше с любов към всички и нито веднъж не я видя сърдита, ядосана, лицето неизменно излъчваше доброта и нежност. Дори и най-необузданите хлапета се усмиряваха в нейно присъствие, защото намираше общ език с тях.

Веднъж, застанал до отворения прозорец на кабинета си, той стана свидетел на интересна сцена. Две момчета ожесточено се биеха и тъкмо се канеше да прати дежурния възпитател да ги разтърве, в двора влезе Елисавета. По-височкото веднага пусна другото, изтупа с ръце праха от дрехите си и я поздрави. Тя се спря до тях, извади носна кърпичка и внимателно изтри сълзите от очите и бузите на по-малкия. Спировски ги разпозна Марин и Генчо.

Какво се опитвахте да разделите? попита ги кротко. Или може би някой се е обидил за нещо? Кой посегна първи?

Той защо ми вика Маймунек? реши да се оправдае Генчо.

А ти не ме ли нарече Чукундур? застъпи се за себе си и Марин.

Такъв ти е прякорът! Салцата го измисли, защото си от село...

Големите като ти казват Маймунек, защо не ги биеш, а?

Ще ми дадете ли и на мен думата? засмя се Елисавета и усмивката ги обезоръжи.

Двамата замълчаха, навели виновно глави.

Знаете ли за мен какво говорят в града? Че съм куку. Така ли е наистина? попита тя.

Не отговориха те дружно.

Да сте видели да се сърдя на някого? Щом не е истина, защо да им обръщам внимание! Е, ти смяташ ли се за маймунек?

Не засмя се Генчо.

А ти ми кажи какво е чукундур?

Марин вдигна рамене.

Цвекло продължи тя. Ще се обидиш ли, ако те наричат репичка или морковче, например?

Момчетата се разсмяха.

Почисти му панталона, че целия си го овъргалял в прахоляка! нареди тя на Генчо. Сега си подайте ръце като мъже и върви да потърсиш Венци, предай му да дойде при мен!

Генчо изтърси дрехите на своя "противник", раздруса десницата му и хукна да изпълни заръката, а Марин се сгуши до нея и я прегърна. Елисавета го погали по косата.

Много искам някой да ме обича като мама каза той.

Къде е майка ти?

Умря. После баща ми почна да пие и все ме биеше...

Той жив ли е?

Не знам сведе поглед детето. Избягах от къщи, отидох при едни деца в града и те ме научиха да прося и да дишам лепило...

Как се озова тук?

Затвориха ни в полицията... Излъгах, че нямам родители....

Как се казваш?

Марин.

Виж какво, Маринчо, трябва да отивам да приготвя вечерята. Днес Венци ми е помощник, но ще ми е нужен и втори. Ще дойдеш ли?

Да зарадван каза той и изтри с опакото на ръката носа си.

Тя му подаде книжна кърпичка и го поведе към кухнята.

Директорът се трогна.

"Права е Елисавета, като твърди, че тези така наречени от обществото престъпници са просто деца, лишени от любов. Мнозина педагози биха могли да се поучат от нея!"

* * *

Въпреки дежурствата на момчетата, не можейки да ползва почивен ден, Елисавета започна да усеща умора. Сериозно се замисли как да намери помощник-готвачка, която пълноценно да я замества. Сподели това с директора и той обеща, че ще поговори с кмета. Проблемът обаче се разреши още същия ден и не се наложи да се търси нечие съдействие.

Близо до казармата в стара кирпичена къща живееше вдовица, която единствена отвръщаше на поздрава на Елисавета. Отивайки на работа следобед, забеляза, че пред дома са стоварили дърва за огрев и тя ги пренася сама. До портала Елисавета срещна Славомир с още двама младежи и спря при тях.

Ще изпълните ли специална мисия? попита ги.

Готово, лелче! ухили се Славомир. Казвай!

Виждате ли оная купчина тя посочи с кимане на глава към отсрещната страна, вървете да помогнете на жената! Дръжте се културно и ако предложи да ви даде нещо за отплата, няма да приемате. Това е много важно! Трябва да се убеди, че сте добри и възпитани момчета! Разбрахте ли ме?

Не се безпокой, лелче, ние сме супер! каза Славомир и тримата затичаха по улицата.

Хей, къде хукнахте? извика дежурният охранител.

Аз ги пратих рече Елисавета, отговарям за тях, няма да сторят нищо лошо.

Директорът беше предупредил всички да не противоречат и той само сви рамене.

Тъкмо беше приготвила вечерята и разпределила порциите, в кухнята дойде Славомир и докладва, че всичко е свършено според указанията.

Искаше да ни гощава, защото нямала пари, но аз казах, че не сме отишли, за да ни плаща, а да помогнем от добра воля.

Така ли се изрази, от добра воля? засмя се Елисавета.

Да. Тя се трогна и ни похвали.

Сега ще ти възложа още една задача.

Слушам, лелче!

Налага се веднага да изляза. Ще ти оставя ключа за кухнята. Сформирай бригада, сервирайте, после измийте съдовете и приберете всичко. Става ли?

О'кей! поклати глава той.

Знаеш къде живея, нали?

Да.

След като заключиш, ще ми донесеш ключа, защото ще ми трябва рано сутринта.

Разчитай на мен, лельо Ели! той беше доволен, че някой му има доверие.

Елисавета се поспря до вдовицата и приветливо я поздрави. Тя беше помела улицата пред оградата и събираше в кофа ситните трески.

Рано се стягате за зимата.

Жената се изправи и се усмихна.

Гледам, докато не са почнали дъждовете, да осигуря дървата, че сетне ги стоварват мокри, окаляни... Хубаво, че имах помагачи, иначе още щях да са мотая. Дойдоха три момчета от тия в казармата, пренесоха ги набърже, даже не ми позволиха аз да нося... Възпитани деца са, само дето ги хулят!

И на мен ми помагат каза Елисавета, без тях нямаше да мога да се справя. Трябва ми помощник-готвачка, а никой не иска да идва. От децата ли се плашат, от мен ли! А заплатата е добра... Вече със социални помощи не се живее, не стигат...

Да-а, труден стана живота, всичко е скъпо съгласи се жената и пристегна забрадката си. -Ако беше жив мъжа ми, щяхме горе-долу да свързваме двата края. Дъщерята работи, ама се разболя...

Нещо сериозно ли?

Операция правиха на апандисита. Утре ши я изпишат от болницата.

С каква професия е?

Никаква. Още е малка, наесен ши навърши петнайсе. Кат умря баща , напусна училище и се хвана при Дико, арендатора... Мете канцелариите, ходи на полето, квото наредят...

Ти безработна ли си?

На борсата съм. Бях готвачка в стола на завода, закриха го след разграбвацията тя се засмя, аз тъй думам на нашта приватизация. Задигнаха и машини, и матриали и си направиха в големите градове частни фабрики, а ний тук да мрем! Постъпих в шивашкия цех, ама новите господари плащат, когато си щат. По три месеца не даваха заплати, а превивахме гръб по дванайсе часа за сто лева... Не е кат преди, да си знаеш датата на аванса, на заплатата, отпуските, почивките... Сърдехме са тогаз, че зарад съботата ни удължиха работния ден. Осем часа и полвина много ни са виждаха! Пък сега, от седем до седем, че понявга и докъм девет отива, и то за тоя, дето духа...

Тъкмо такъв човек ми е нужен като теб каза Елисавета. Момчетата помагат, но без заместничка нямам почивни дни. Взех да се изморявам...

Ами-и, ако ма одобрят, ши дода... Елица докат укрепне, само с помощта от борсата как ши я караме! В града ни безработни колкото щеш! Къде да си дам заявлението?

При директора. Искат и медицинско. Ако си съгласна, веднага ще те заведа и ще говоря с него.

Жената я погледна, двоумяща се как да постъпи.

Да те връщам от пътя... рече тя колебливо, после махна с ръка. Е, хайде! Желязото се кове, докат е горещо. Утре кой знай кво ши ми доди на ума!

Тя прибра кофата и метлата, затвори пътната врата и тръгна с Елисавета. Поизтърси полите си, погледна босите си крака, обути в чехли.

Да бях се преоблякла ли!... Хукнах ей тъй, както си бях на двора, кво ши си каже човека!

Той не посреща хората по дрехите, а по това дали им се работи успокои я Елисавета. Не те попитах как се казваш.

Тодора. Комшийките ми викат Тотка.

Аз ще те наричам Дора. Може ли?

Добре усмихна се тя, хареса новото име. А ти?

Елисавета.

Бяха стигнали до сградата.

Кво да му река? спря се смутена Тодора.